Мазалат – Ехо 2006

Много се ентусиазирах като видях обявата за похода. Още повече че датата съвпадаше с идването ми до България – в края на краищата, в България съм за месец веднъж на 4 години, така че си беше голям късмет. Чух се с моя приятел Владо от Бургас, на който втора покана хич не му трябва за такива луди мероприятия и се разбрахме да се чакаме на автогарата в Габрово, четвъртък вечерта. От Габрово братовчед ми ни закара до х. Партизанска Песен и от там поехме за Мазалат. Бяха ни казали че пътят е към три часа и се бяхме нагласили да вървим по тъмно (бяхме на Партизанска Песен след 7:30), пък то – в девет без нещо бяхме вече на хижата. Е, ако и утре тия 24 часа се окажат 12…

На хижата – пълно с народ – направо се изненадах че имаше толкова много ентусиасти. Хижарят ме пита от къде съм, и аз нали са ме учили да не лъжа – казах му истината че живея в Австралия. Бре като скочи оня ми ти човек – направо ми налетя на бой – как така от Австралия, за какъв се мисля… Разбрахме се накрая, аз склоних да съм от гр. Левски (нищо че за последните 6 години ми се събират 2 седмици там, а за последните 20 – няколко месеца) – усмихна се тоя човек, успокои се, показа ни леглата, че и чай ни даде. А пък горе в стаята кипи трескава подготовка за утрешния поход. Запознахме се със Станислав, записа ни имената и от къде сме (не исках да повтарям грешката с хижаря и откровено си го излъгах че съм от Плевен), даде ни по тениска (страхотни са тия тениски – сега се фукам навсякъде с нея) – много мило. Запознахме се и с други планинари. Един от момците нещо се беше притеснил – разправяше „само краката да не ме оставят – те са ми проблема”, а девойката до него се обажда „бе като ви гледам, на вас всички май проблема ви е в главата…”. През нощта не успях и да мигна, както и предполагах – винаги преди такива събития не мога да спя от вълнение. Но знаех че това няма да ми се отрази особено на другия ден – моят опит е че е важно да се наспиш добре между четвъртата и втората нощ преди ходенето, а самата нощ преди ходенето не е толкова важна.

Сутринта хапнахме малко, помотахме се, снимаха ни и Станислав даде старта. Аз като не виждал баир се залепих след един дългокос гражданин (Павел, доколкото видях от снимките) и хайде нагоре. Когато качихме първия връх се обърнах и видях че някой от хората са още на половината път – май няма да се движим много-много в пакет. Казахме си „до скоро” с дългокосия момък и продължихме напред с Владо. Пред нас беше тръгнал Митко от София и той направо си каза „ще се видим на Ехо” – човека си тичаше още от началото. Ние с Владо също отворихме добра крачка, даже подтичвахме да места – като не виждали баир се бяхме юрнали. Ама той адреналина в изобилие и последното нещо за което можеш да си помислиш в такива моменти е че „който бърза бавно стига”. Добре че Владо познава този участък и че е малко по-разумен от мен, че аз все се бях качил на Триглав… По пътя за Тъжа настигнахме групата която беше тръгнала един час по-рано.

Към 8 и нещо бяхме на рекичката преди Тъжа, хапнахме по една вафла и хайде по баира нагоре. Тук влязохме в един облак и не знам от мъглата ли, от баира ли, но дивият ентусиазъм който ни беше обзел в началото на деня почна да взема по-нормални измерения и поуспокоихме малко темпото. Много обичам мъглата! Малки парченца от планината се показват от тук – от там за по малко и после пак изчезват, а въображението ти работи на 100% като се опитва да сглоби цялата картина наоколо и тази картина се мени всяка секунда в зависимост от това какво се показва изпод мъглата – страхотно усещане.

По едно време видяхме че някой ни застига. Уж добро темпо държахме, кой ли ще е този? Оказа се Митко от София, който за „по-направо” минал през х. Тъжа и после хванал съседния рид. Аз съм минавал от там и помня че беше доста по-дълго – явно здраво си е потичал. От тук, почти до Ботев, играхме на прескочи кобила с него – той ни задминава на няколко пъти, и ние него докато той първо се облече, пък после се съблече… Мъглата беше станала доста гъста и едвам се виждаше от кол до кол. Нямахме идея къде е Ботев и все очаквахме кога ще дойде последното изкачване. А то така и не дойде – и аз имах спомени че не е стръмно когато се качваш от тази страна, но то си беше направо равно. Буквално без малко да се блъснем в телевизионната кула – изникна като из под земята и то когато въобще не я очаквахме (мислехме че имаме поне още половин час).

Качихме се в метеорологичната станция, но Лорен точно тогава имаше сеанс и ни отвори чак след 10на минути. Митко от София не се беше отбивал тук – може и да се е притеснил да не го настигнем – явно си е състезател от класа. Пихме чай, побъбрихме си с Лорен и с други туристи които бяха дошли, а аз си припомних добрите стари времена от преди 10+ години когато на тази станция посрещахме нова година и празнувахме рождени дни и скитахме наоколо (една моя приятелка работеше там навремето). Тъкмо се наканихме да тръгваме и пристигна Иван от Русе. Аз от учтивост му предложих да го изчакаме и той прие, пи един чай набързо и тръгнахме. Казахме му че подтичваме от време на време (да го предупредя че сме бързи ха-ха), но той явно не беше много-много по тичането. След известно лутане (мъглата беше все още доста гъста и не беше много ясно кои точно колци да хванем) стигнахме заслон Ботев и тръгнахме нагоре по следващия баир. И Иван като отвори една крачка – спогледахме се ние и Владо ми каза „не му трябва тичане на това момче”. По късно Иван разправя че се е отбил и до х. Тъжа да се види с хижаря там с който се познават. Тогава на нас с Владо ни стана вече съвсем ясно че Иван е доста по-здрав от нас и че ако рече, може да ни остави и да си стигне съвсем спокойно на Ехо още по светло. Но той държеше да остане с нас, поне на главното било. По късно ни разправи историята си:

Преди 2 години му бил първия поход в планината. Качили се той и две момичета на х. Левски. И понеже имало още време преди мръкване (било края на октомври), той решил да се качи и на Купена. И без никаква екипировка (не помня дали каза да е имал даже и раница). За качването се качил, но после паднала гъста мъгла, той тотално се дезориентирал и дори не знаел в коя посока да тръгне да слиза. Къде вървял, какво правил и той не знае, нямал е идея къде се намира, стъмнило се вече. По някое време видял „метална къщичка”, влязъл вътре и там изкарал нощта. После се оказало че това било връх Амбарица. На сутринта слязъл на Добрила ни жив, ни умрял (май доколкото си спомням каза че и яке даже нямал). Оказало се че през нощта температурите били доста отрицателни… Та от тогава той „в Стара Планина избягва да ходи сам”.

Мъглата вече се беше вдигнала окончателно и се бяха открили едни гледки – приказни. Не усетихме кога стигнахме Купена. На мен ми се видя малко стръмно изкачването там – пък още бяхме по средата на маршрута. „Явно няма да е толкова лесно” си викам. Записахме се в тетрадката, направихме си снимки и хайде надолу. Огледахме се за хора пред и зад нас, но никого не видяхме. Митко от София не се беше записал в тетрадката и вече имахме съмнения да не се е отказал. На вр. Амбарица също спряхме за няколко снимки и да огледа Иван „металната къщичка” където беше прекарал нощта преди 2 години. Слизането от Амбарица се оказа доста трудно и тук Владо почна да получава болки в колената.

На х. Добрила се мотахме (за оправдание му казвахме „почивка”) почти час. Ядохме лещена чорба, вафли, сменяхме дрехи, чорапи, пълнихме вода, снимахме. Говорихме също с хижаря и с двама туристи които преди половин час бяха дошли от х. Дерменка. Никой не беше виждал, нито пък знаеше нещо за Митко от София. Не беше спирал на Добрила, нито пък хората дошли от Дерменка го бяха срещнали. Понеже не го видяхме и на билото, решихме че най-вероятно е слязъл през х. Левски или през Незабравка.

От Добрила влязохме в гората – приятна промяна в обстановката. И тогава като се заредиха едни полянки, слънцето пече, цветя навсякъде, пчели бръмчат, пеперуди хвърчат – „Брей че е хубаво, да му се не види!” Владо и Иван явно бяха на друга вълна, гледаха да не изгубят пътеката и не обърнаха много внимание на ентусиазма ми. Сега като си помисля, такива полянки има на всякъде, но когато си минал толкова път, уморен, одухан от вятъра по билото, сетивата ти са някакси изострени и неща, които иначе са си съвсем обикновени се възприемат по по-различен начин. „Дзен” моментите се редят един след друг, всичко ти се струва прекрасно, усещането е невероятно! За това и обичам такива екстремни прояви, при които стигаш до границите на възможностите си, почти пълно изтощение, и се пренасяш в едно различно измерение.

Тук разбрахме че колената на Владо няма да се оправят, даже напротив – ставаха все по-зле и на всяко, дори и най-малко надолнище той трябваше да стъпва съвсем бавно и внимателно. Той беше почнал да се притеснява че ни бави, та на няколко пъти предложихме на Иван да продължи сам напред, но Иван дали му харесваше компанията ни, дали защото не му се ходеше сам, но остана с нас. Колкото до мен – аз бях решил да остана с Владо докрай – все пак той ми е един от най-добрите приятели и това ми беше последния шанс да прекараме малко време заедно преди да замина обратно за Австралия. А и нямах нищо против да го дам малко по-спокойно. А бях сигурен че той ще се справи и ще стигне до Ехо, па макар и малко по-бавно отколкото му се искаше.

На Дерменка ни чакаше изненада – Рада (на Станислав жена му) – мислехме че ще е на Добрила, пък там я нямаше и решихме че сме я изпуснали. И друга изненада – Рада ни каза че Митко от София е тръгнал от хижата преди около 15 мин. Бре, да му се не види, здрав излезе тоя Митко, браво на него! Пихме по една кола, Иван пи кафе и след 20на минути потеглихме за Беклемето. И тук бяха едни полянки – идилия. Минахме през Орлово Гнездо и надникнахме вътре да видим как е – изглеждаше прилично. На Беклемето едни кучета ни подгониха, но като видяха щеките, бързо си подвиха опашките. Уж спряхме там само да изядем по една вафла, пък откарахме близо половин час. Аз тук се намесих авторитетно и декларирах – никакво спиране до х. Ехо, ако искаме да стигнем днес. На Добрила имахме някакви илюзии да стигнем по светло, но тук вече знаехме че 11-12 вечерта не ни мърда.

Залеза ни хвана към вр. Козя Стена и малко преди съвсем да се мръкне бяхме на хижата. Там Иван вече ни чакаше – беше избързал напред и беше говорил с хижаря. Хижарят не бил и чувал за похода и като разбрал от Иван че цяла нощ ще се точат туристи, ударил ключа на хижата. Че така де – не стига че ще го притесняват посред нощ, а и най-вероятно няма да останат там да спят – каква му е далаверата. Прав е човека . А предполагам това е било и допълнителен стимул за някой да завършат похода – трудно е да останеш на заключена хижа. Та така – на хижата Козя Стена въобще не спряхме – само извадихме челниците, пихме по една вода и – на път. Иван дръпна напред и повече не го видяхме. Аз си мислех че се стига за час – час и половина – явно съвсем съм се объркал (съвсем съм бил на „дзен” вълна в съвсем различно измерение), хем че го бях минавал преди 2 седмици с жена ми и още един приятел. Времето беше страхотно, нямаше нито едно облаче на небето, едни звезди се ококорили – страхотно. Темпото ни беше доста бавно, но аз нямах нищо против. Почти не чувствах умора, краката ми бяха в много добро състояние – можех да вървя така цяла нощ и то с най-голямо удоволствие. По едно време се притеснихме малко като мина час, после час и половина, после и два, а от хижата и следа нямаше. Тогава разбрах че съвсем съм омешал времената и разстоянията…

В 1 минута след полунощ стигнахме на Ехо. Там – радостни възгласи и поздравления за постижението. Иван се беше притеснил – вече един час ни чакал на хижата – явно е вървял почти два пъти по-бързо от нас (ние го взехме за 2:30ч а той – 1:30ч). Там беше и Митко от София, който се оказа че е пристигнал към 21:30 – още по светло. Посрещна ни и един гражданин от туристическото дружество в Русе (много съжалявам, но не се сещам сега за името) – поздрави ни човека най-сърдечно за похода, чай ни направи и ни го донесе на тепсия на масата – много добро впечатление ми направи – евала, не е задължително да ги изминеш тези 100км за да си ентусиаст. Разправихме си бойните истории, Митко разправи как закъсал здраво към Жълтец от липса на вода и как намерил някакво полу-пълно шише с вода към Добрила и това го спасило. Разправи също за тичанията си по планините и за тренировките си. Хапнахме малко (вафли естествено, какво друго), пихме по един чай и хайде по леглата. На другия ден разбрахме че Иван се беше измъкнал още в 4 сутринта да гони някакъв влак за Русе – аз вече бях престанал да се учудвам на издръжливостта му… Видяхме се със Станислав и с някой от другите които бяха завършили похода. Всички изглеждаха много горди и щастливи – и с право. Към 8:30 си взехме довиждане, и който – от където. Жалко че свърши… Като цяло – похода беше страхотен – голямо преживяване, много ми хареса. Препоръчвам го горещо, но е добре човек да има добра физическа подготовка, иначе се губи част от удоволствието. Да е живот и здраве, ще гледам да си организирам така нещата че догодина непременно да участвам.

Ето ги и междинните ни времена от похода. Дал съм часа на пристигане на контролната точка.

х. Мазалат – 06:00

Рекичката преди х. Тъжа – 08:08, почивка 5 мин

вр. Ботев – 10:27, почивка 35 мин

вр. Купен – 13:37, почивка 10 мин

х. Добрила – 14:59, почивка 45 мин

х. Дерменка – 17:24, почивка 25 мин

Беклемето – 19:35, почивка 20 мин

х. Козя Стена – 21:31, почивка 2 мин

х. Ехо – 24:01