Всеки път си има начало

От къде започна това Ком-Емине? Може би от жаждата за приключения още от малък? Постоянно скитах някъде, изследвах и проучвах – улици, сгради, мазета, пущинаци. А вкъщи четях – за пътешествия по морета, необитаеми острови, Дивия запад, планети и извънземни. И понеже живея в равнината, планините дойдоха доста по-късно. Като ученик в гимназията и по-късно като студент направих няколко „интересни“ похода в Стара Планина, Витоша и Пирин, на които бях организатор, водач, и в повечето случаи – единствен участник. В Пирин се запознах и сближих с други като мен влюбени в планината (както казва жена ми – „краставите магарета отдалеч се надушват“), но и със сериозен опит. И като се започна едно ходене…. Всеки уикенд, празник и по много. Бяхме жадни за приключения, искахме да видим нови места, да си припомним стари, да си премерим силите и да видим докъде можем да стигнем. Но най-вече – беше ни хубаво в планината, това ни свързваше и ни направи приятели за цял живот.

По-късно, през 2001, заминах със семейството си за Австралия. И макар и българските планини да бяха далеч географски, си останаха в мечтите ми. Често сънувах безкрайните зелени заоблени баири на Стара Планина. Открих планинарските форуми, четях пътеписи. И мечтаех. Когато прочетох първия пътепис за Ком-Емине, бях като на друга планета – по-интересен филм досега не бях гледал. И направо си повярвах, че мога да бъда в него. Всяка година излизаха нови и нови разкази и аз все повече се точех. И все повече осъзнавах, че ще е невъзможно да намеря време да мина по маршрута. В България си ходехме веднъж на 2 години за по 1 месец. Разписанието ни винаги беше не по дни, а по часове – срещи, вечери, от град на град. И задължителното 7-10 дневно ходене по планините, на което водех група приятели и роднини. Обикновено ми оставаха един-два дена за нещо по-екстремно, като например Мазалат-Ехо или Вихрен-Мусала, но за 2 седмици за Ком-Емине и дума не можеше да става.

През 2012 заведох групата в района на Бенковски-Ехо-Рибарица. И в лавката на х. Ехо, наред с вафли и шоколади се мъдреха и 7-те карти на КЕ. Взех си ги, по-скоро от сантименталност – тогава въобще не си мислех, че скоро може да тръгна по маршрута. Така стана обаче, че през 2013 ми се отвори възможност да си взема отпуска – и от работа и от вкъщи. Всъщност, жена ми направо ми тикна картите в лицето и ми каза – „Хващай си самолета и отивай да го правиш!“. Тогава точно пък аз самият не бях във форма и за пръв път от много години липсваше желанието за едно такова приключение. Отклоних поканата и се разбрахме, че ще го направя през 2014 като част от пътуването ни до България.

Но и през 2014 ентусиазмът ми беше далеч под нивата на предните години. Освен това и физически не бях в добра форма. Контузих се през април и може да се каже, че оттогава не съм тичал. Тук искам да вметна, че тичам редовно от 2002 насам, тренирам яко и участвам в ултра маратони и планински бягания. През 2010-2012 си мечтаех да мина КЕ на бегом за 8-10 дена и вярвам, че бях във форма да го направя. А сега…. точно, когато ми се отвори шанс, бях в най-слабата си форма от 10на години насам… Примирих се и с нивото на ентусиазма ми и с трагичната ми физическа форма, като си казах – ще ходя колкото мога, няма да правя опити да тичам, пък каквото стане.

През юни започнах да ходя пеша на работа 2-3 пъти в седмицата (10км в едната посока) и направих два 30-40км прехода в Австралийския „буш“. В България като си дойдох пък, на традиционния 8-дневен преход с приятелите, който този път бях направил в Родопите и Рила, се натоварих с 30кг раница, просто за тренировката (общо взето носех храната на цялата група). Контузеният ми крак се държеше що-годе прилично и вече взех да си вярвам, че КЕ може и да се получи. Това, естествено, вдигна и нивото на ентусиазма ми, почнах да мисля и говоря за прехода все повече и повече. Проучих маршрута, пътеки, хижи, вода. Препрочетох пътеписи, записах си ключови места. Събрах и екипировката. Бях решил да взема само абсолютно необходимото, нищо за комфорт. Плюс дребни и леки неща, които биха ме изкарали от критична ситуация. И понеже знам, че хората които биха тръгнали на този преход се интересуват от това, прилагам и пълния списък:

  • Раница 32л + покривало
  • Маратонки – не взех резервни обувки/сандали, въпреки препоръките на всички, с които говорих, и не съжалявам
  • Горатексово яке – предпочетох го пред дъждобрана и това ме спаси по главното било
  • Ветровка/лека мембрана – ползвах я, но спокойно можех да мина без нея. Излишна.
  • Лек полар – абсолютно необходим
  • Термална блуза (термо бельо) с дълъг ръкав – ползвах я много; лека и удобна; можех да мина и без нея, но не съжалявам, че я взех
  • 2 найлонови тениски (можех да мина и с една)
  • Дълъг лек клин – ползвах го при лошото време по главното било
  • Дълги гащи, които могат да стават на къси – любими, но на този преход ги обух само на няколко пъти по хижите. Сравнително тежки са. Можех и трябваше да мина и без тях. Излишни.
  • Шорти с бандаж – Носех ги и перях всеки ден. Щеше да е по-добре да взема и втори чифт вместо дългите гащи.
  • Чифт долни гащи – носех ги единствено, когато обувах клина, тъй като шортите са с бандаж
  • 3 чифта чорапи – от четвъртия ден до края бях само с един чифт чорапи, които перях всяка вечер
  • Кърпа микрофибър – 20смх15см – от най-леките и евтините от супермаркета
  • Шапка с козирка
  • Леки мериносови зимни шапка и ръкавици – определено ми трябваха!
  • Парче от чаршаф 40х40, което смятах да ползвам като легионерска шапка – тежко е и спарва. Не можах да го ползвам и го изхвърлих на Котел
  • Бурканче вазелин 30мл – свърши ми предпоследния ден. Щях да загина без него в дъждовете
  • Бурканче крем за слънце 30мл – така се случи, че го ползвах много малко
  • Бивак-сак/фолио – не го ползвах
  • Челник
  • Резервен челник (20г) и резервни батерии – не ги ползвах.
  • Аптечка – лепенки, хапчета, таблетки за вода, антисептични марли. Излезе около 100г, а можеше да е 20-30г.
  • Специални лепенки за плюски (втора кожа) – издържали по 2-3 дена. Не ги ползвах.
  • Телефон + зарядно + резервна батерия. Това ми беше и фотоапарата, GPS навигатора и диктофона на който си водех записките. Като идея беше супер, но не издържа в проливните дъждове. Беше стар, изхабен и моделът не беше подходящ (Galaxy S3) – има други по-нови, които според мен биха вършили всички тези функции чудесно. Резервната батерия я загубих на 3тия ден.
  • Малко ножче – не го ползвах
  • Пластмасова лъжичка
  • Водонепроницаем кибрит и парафин – не ги ползвах
  • 7-те карти на К-Е + записки
  • Компас
  • 5-6 бели листа и химикал – да си водя записки
  • Тоалетна хартия
  • Бутилки за вода – 3х500мл
  • Пари и документи
  • Слушалки за телефона – не ги ползвах
  • Четка и паста за зъби
  • Сапун
  • Тапи за уши – задължителни за мен за спането по хижите
  • 50см duct tape навити на къс молив – за поправки на обувки например – не го ползвах
  • Безопасни игли – за простиране на дрехите върху раницата – не ги ползвах
  • Игла и конец – не ги ползвах
  • Храна: сурови бадеми и орехи – 300-400г; сушени фурми и стафиди – 300-400г; 3 пакета полуготова гранола с мляко – изядох само единия, бяха излишни; 2 сандвича, банан и две праскови за първия ден; 150г луканка и пастърма; Тръгнах общо с по-малко от 1.5кг храна и пак беше много. По пътя има храна и не бива да се носи за повече от един ден.

В деня преди да тръгна се премерих – бях 68.5кг (само по долни гащи) и 76.2кг с раницата, дрехи, обувки, включително 1л вода и храната за първите дни. 7.7кг раница (даже и по-лека ако не се броят дрехите и обувките по мен) – в контраст с 30кг., която мъкнех 8 дена седмица преди това – въобще не я усещах!

20140712_135340

Относно плануването – бях си отделил 17 дни, включващи тези за пътуване и резервни. Грубият ми разчет беше за 13-14 дневен преход, така че откъм време бях сравнително спокоен. Бях си извадил телефони на хижи, места с вода, разстояния и времена за преминаване (от темата във форума „К-Е – къде е водата“, за която благодаря много!). Освен това си заредих две карти на България и К-Е трак на телефона. Опитах се да си намеря „агенти“, които са минавали по маршрута и с които да поддържам връзка и питам за пътеката докато ходя, но нещо не се получи. Относно „ятаците“ – приятелите ми Илиан от София и Жоро от Хасково, както и братовчед ми Георги от Габрово бяха готови да тръгнат по всяко време за където им кажех, само да им звънна. На мен обаче ми се искаше да мина по маршрута „чисто“, без планирана външна подкрепа. Така че ятаци и зареждания също не бях планувал. Освен по отсечката Кашана – Шипка не бях стъпвал никъде другаде по маршрута. Но това не ме притесняваше, дори напротив – тъкмо щях да видя нови места. За дата определих 15 юли.

Съставът на групата щеше да е обичайният – от един човек – аз 🙂

Ком-Емине - Маршрутът

Ком-Емине – Маршрутът

(За тези които се интересуват, в публикацията „Приложение – Карти“ съм включил топографските карти на целия маршрут по дни; Картата по-горе е с висока резолюция и при пълно зареждане дава подробности за маршрута като цяло)

20140629_06153520140629_061608

На 14ти юли Илиан и Ина минаха през Садовец, където бяхме с жена ми Галя и децата, и ме докараха в София. Там беше едно препускане по зъболекари, последни пазарувания, пренареждане на раницата… В крайна сметка към 6 вечерта потеглихме от София за х. Ком. Те щяха само да ме оставят и да се приберат обратно в София, но като пристигнахме и видяхме колко е хубаво, решиха да останат да нощуват там. Хижата беше празна, ние бяхме единствените туристи. И сякаш тук, когато видях табелите и огромната (празна!) столова, която побираше 100+ човека (групите на БТС за К-Е) за пръв път си дадох сметка – утре тръгвам! По маршрута, за който съм мечтал и сънувал толкова години! Утре съм на пътеката! Утре влизам в приключението! На външен вид бях спокоен, но душата ми усещаше, предвкусваше новото, неизпитаното, неизвървяното, тръпнеше и го очакваше.

Хижарката ми каза, че преди 2 дена са тръгнали група колоездачи, а преди 5 – група от 30 човека от дружеството в Пловдив. Супер – тъкмо ще има кого да гоня! 🙂

Разходихме се с Илиан и Ина и снимахме вечерните разкъсани кълбести облаци. Като се стъмни съвсем, се прибрахме в хижата, вечеряхме обилно, пихме по ракия, говорихме си, смяхме се, кефехме се, че сме заедно, на това място и при тези обстоятелства (Ники тръгва за Ком-Емине!!!). Към 11 си легнахме.

20140714_21004520140714_21065020140714_204530

Advertisements

Ден 1 – Морето не е до колене (и е много далеч)

Бях си навил часовника за 6:30. Спах леко и неспокойно – нямах търпение да тръгна. Събудих се още в 6, така че часовникът така и не звънна. Излежавах се до към 6:30, станах, стегнах си багажа, събудих Илиан и Ина да им кажа последно чао и в 6:45 бях пред хижата с раница на гърба и готов за път.

Прогнозата беше за дъжд с гръмотевици още от рано сутринта. Беше мрачно, но не валеше. Намерих пътеката и потеглих нагоре. Отначало се върви по път, стига се до старата хижа Ком (също работеща, доколкото разбрах) и после се поема по пътека в гората стръмно нагоре. Беше влажно и мъгливо, кално от дъждовете, които се бяха изливали предните дни и тази нощ.

20140715_06585820140715_071821 20140715_071843

Постепенно наклонът намалява, излиза се от гората и се стига до седловина, от която пътеката се отклонява на запад за върха.

20140715_072318

От записките ми на диктофона: „В 7:25 съм на седловината. Гъста мъгла, видимост 10-на метра, лек ветрец, прохладно, не вали, идеално за ходене!“

От тук до върха са 2-3 км. Минах покрай стадо коне, които като че ли изникнаха от мъглата.

20140715_073935

И в 7:50 бях на върха.

20140715_075258 20140715_075346

А там – гъста мъгла, студен силен вятър – пълен разкош! Обичам такова време в планината! Студът те щипе по бузите и носа, вятърът ти брули лицето, кожата ти изтръпва, настръхваш, готов си да се гмурнеш там, за където си тръгнал – а в повечето случаи си нямаш идея къде е това. То и за това настръхваш, но си мислиш че е от студа и вятъра….

Традицията е да се вземе камък от върха и да се хвърли в морето като се стигне до Емине. И като се качвах нагоре си мислих – а дали ще има камък за мен на върха? След толкова Ком-Еминейци може би не са останали вече. Е, имаше – бол. Цяла България да реши да мине по маршрута, пак ще има за всички.

Взех си няколко камъчета, снимах се и…. Потеглих за морето! 🙂

Маркировъчните колове жужаха с нисък плътен тон, като огромни камертони, с които вятърът настройваше песента си.

Хванах в мъглата пътеката, която си беше цял път. Първият междинен пункт за днес беше проходът Петрохан, на 12 км от върха. Първоначално вървях по голото било, след това влязох в гора, после през поляни, пътеки, по черни пътища. Мъглата обгръщаше в мистерията си всичко наоколо.

20140715_093242 20140715_093248 20140715_093838 20140715_104523

По едно време заваля, първо полека, постепенно се усили и малко преди Петрохан си беше порой. Тук в дъжда се губех на няколко пъти, но за кратко.

Дъждът не ме изненада, нито пък притесни. Не го приех като нещо лошо, нито като лош късмет – той е част от планината, част от пътеката, по която трябва да мина, част от приключението. Дрешки си имам, така че няма проблем. Бях уверен в себе си, във физическото си състояние, в дългогодишния ми опит в планината, в екипировката, която носех, в твърдостта и упоритостта ми и умението да се справям с трудности. Нищо не можеше да ме спре!

На прохода пристигнах малко след 10:00. Мислех си да спра и да хапна на заведението, но не бях гладен. А и в този дъжд ако спра, после няма да ми се тръгва. Налях си само вода от чешмата преди хижата (до самата хижа не се отбих) и – газ нагоре към хижа Пробойница. Тук пак се обърках на няколко пъти, докато изляза от гората. Въобще, отне ми известно време да посвикна с пътеките, маркировките и да хвана цаката на навигацията.

20140715_093838

А горе на билото си беше зима. Вятърът набиваше студения дъжд право в лицето и гърдите ми. Бях се облякъл добре и пак ми беше много студено. Компенсирах със здраво темпо. От диктофона/дневник, след като вече бях започнал да слизам към х. Пробойница: „Ой на батя горатексчето! Обещавам никога, никога, никога повече да не си помислям да не те вземам с мен в планината! Тенкю, тенкю, тенкю!!!“ 🙂

По едно време вятърът поиздуха облаците и билца и планинки се мярнаха в далечината. Аха, ето къде съм бил!

20140715_111634

Но всичко пак се скри много бързо.

Този участък ме изненада. Мислех си, че в западна Стара Планина се ходи почти изцяло в гора. А се оказа че от Ком до Пробойница се върви почти само на открито.

На слизане към хижата стана завет, дъждът спря и температурата се качи. Даже и слънце грейна за малко.

20140715_124244

Но пък имаше толкова много кал… Пътеката стана писта, калта – сняг, а моите прекрасни маратончици – ски (по неволя). Нямаха абсолютно никакво сцепление и единственият начин да слизам беше с плъзгане надолу. Падах на няколко пъти и целия бях в кал. Спрях на реката, съблякох се чисто гол и си измих ръцете, краката, а след това си изпрах шортите и якето. Обух си шортите мокри и те изсъхнаха върху мен за не повече от 15 мин. Това ми стана и редовната практика до края на прехода – да изсушавам дрехите си с телесната си температура, обличайки ги мокри, като към шортите прибавих и чорапите и тениската.

В 13:30 бях на х. Пробойница. Там вече спрях да хапна нещо по-стабилно и да си почина. Докато си чаках кебапчетата и салатата и си пиех бирата, се заговорих с група туристи, които току що бяха пристигнали от Петрохан и щяха да останат на хижата. Разпитаха ме за прехода ми, от къде съм тръгнал днес и накъде отивам. Говорихме си за планината. Питаха ме и от къде съм. Казах им че съм родом от гр. Левски, но от 14 години вече живея в Австралия. „Ахаааа, еее, да, Австралия – това е друг свят. Толкова далеч и ти толкова време си вече там, сигурно за България вече не си и помисляш.“ „Абе, не е съвсем така…“ им отговорих. Всъщност, едва ли имаше нещо по-далеч от истината….

Едночасовата почивка и ядене на Пробойница като че ли ми се отразиха добре. Слизането към гара Лакатник беше приятно в началото – с лек наклон надолу, първо по черен път, по късно по асфалт. Тук-таме изникваше някоя симпатична вила-къщичка, вървеше се предимно в гората и на сянка.

20140715_134010 20140715_145411

Появиха се и гледки.

20140715_152935

Обаче вече усещах как краката ми се подбиваха от еднообразното слизане и най-вече от асфалта.

На Лакатник бях към 16:30 и спрях в магазинчето да хапна. “Сладолед и кисело мляко не може!“ отсече магазинерката. Бях я вдигнал от масите пред магазина, където течеше купон с музика и бири, но тя не ми се разсърди, напротив, обслужваше ме с кеф, явно й бях интересен. „Ама то млякото ми е за после.“ смотолевих извинително аз. „Ааа, щом е за после, тогава може.“ Седнах пред магазинчето, хапвах разкошни меденки, гризях от сладоледа и скришом си пийвах от млякото. Бях вече доста изморен и нагорещен от дългото еднообразно слизане по асфалта и усещах как студеното кисело мляко се вливаше като еликсир направо във вените ми. Ходилата ми също горяха и реших да си сменя чорапите, за да си освежа краката. Първото нещо, което видях като се събух бяха огромните дупки под възглавничките на чорапите. А чорапите бяха чисто нови – само веднъж ги бях обувал досега! Какво съм правил, как съм ходил, за да ги продъня!? Освен това ходилата ми се бяха спаружили от подгизналите ми маратонки. Обух свеж чифт чорапи и станах да ходя. И още на първите няколко крачки усетих, че нещо не е наред. Сякаш цялата ми предна част на ходилото беше огромна пришка. Седнах и се събух. Проверих си краката – нямах пришки. Значи може би просто бяха лошо подбити? Обух се наново и продължих, но този път вече по-бавно. Усещах пареща болка в ходилата на всяка крачка! По принцип покрай ултра маратоните болката не ми е чужда, а и се бях подготвил да я има и на този преход. Но още преди да е свършил първият ден?

Точно тук като че ли си дадох сметка, че преминаването на маршрута за 14-те дни, които си бях отделил няма да е просто разходка в парка, а един съвсем значим откъм физическо натоварване преход, към който трябва да се отнеса сериозно и с подобаващо уважение и концентрация. Опитах се да не мисля за утре, за оставащите километри и за болката в краката и се съсредоточих в това, което ми предстоеше днес – да стигна до х. Тръстеная.

Пресякох Искъра по теления мост:

20140715_171948

После през гарата, и поех нагоре по асфалта към с. Лакатник.

20140715_173246

Село и гара Лакатник са две различни селища и са на около 6-7км по асфалта едно от друго. Има пътека, която сече завоите на пътя, но аз успях да я хвана само на места, през по-голямата част си карах по асфалта. Покрай мен минаваха коли, камиони и дори един автобус и трябва да си призная, че тук единствено през целият преход си помислих колко добре би било да се повозя и спестя поне малко от досадния подбиващ краката асфалт. Мислех си също и колко по-добре би било точно тук с колело.

Минах покрай култовата автобусна спирка „Последна Грижа“ и после през село Лакатник.

20140715_183818 20140715_183842

Изкушавах се да потърся квартира и да остана да спя тук, но знаех, че не ми остава много. Намерих пътеката и макар че я губих на няколко пъти, през гората и през доста кал към 19:30 успях да стигна на хижата.

Хижа Тръстеная е известна с малиновите си плантации. Ползва се предимно като база за малиновия бизнес и когато пристигнах, беше пълна с работници. Аз бях единственият турист. Настаних се, изкъпах се, изпрах се и слязох в столовата да се изсуша и да хапна. Печката бумтеше, а самата столова беше пълна с хора – роми, които явно работеха на плантацията. Когато влязох, всички утихнаха, отдръпнаха се и ми сториха път, един младеж стана и ми освободи централно място на масата. Изглеждаха изморени, премръзнали и недоспали. Облечени със стари анцузи и ватени якета, още мокри от дъжда. Имаше и семейства с деца, пеленачета на под една година. Бяха дошли в столовата да се сгреят и да гледат епизода от турския сериал, който вървеше по телевизията. И след това обратно в подгизналите брезентови палатки на двора, които бяха техен дом, докато траеше малиновата кампания. С какво бях аз повече от тях и заслужил късмета да получа добро образование, да имам хубава работа, възможността да обикалям света и да ходя из Балкана за кеф?

Бях много изморен, но все пак успях да хапна. Пилето с ориз, което беше сготвила хижарката ми дойде като мехлем на стомаха. Опитах и от малиновото вино, а за десерт хапнах пресни малини. След вечеря седнах до печката и в продължение на половин час си грях подбитите ходила.

Финалът на днешния ден не беше това, което очаквах. Маршрутът ми отне към 12 часа – общо взето малко по-малко от колкото си бях отделил, но и повече отколкото тайно се бях надявал. Бях изморен и с шокиращо подбити крака, на които направо не можех да стъпя. След еуфорията и реенето в облаците на тръгване сутринта, финалът с болката в ходилата вечерта ми дойде като плесница в лицето. „Какво си мислиш, бе пич, че като си тичал ултра маратони можеш ей така просто да си го минеш маршрута почти на бегом? Това не е разходка в парка! И не, морето не е до колене. И е много, много далеч. Така че, ако искаш да стигнеш, по-добре се вземи в ръце. Никакво бързане, никакви сметки без кръчмаря! И ще трябва да измислиш как да се погрижиш за ходилата си.“ Трябваше да си почина колкото се може по-добре тази нощ и да преосмисля тактиката, подхода и най-вече нагласата си за утре. Чухме се с Галя за малко и в 10 вече си бях легнал.

Ден 2 – Да Мургаш-неш или да не Мургаш-неш

Събудих се пак преди да ми звънне часовникът (бях го навил за 6:00). Поизлежавах се известно време и когато ми дойде, часът станах. Парещата болка в подбитите ми ходила от предния ден беше понамаляла. Дотук добре… Погледнах през прозореца – навън беше мрачно, мъгливо и мокро. Основният проблем от вчера беше, че краката ми бяха мокри през цялото време, водата изсмукваше солите от ходилата ми (затова и се бяха спаружили така) и това ги правеше много по-податливи към подбиване и пришки. Извадих бурканчето с вазелин и омазах обилно и двете си ходила, включително и пръстите чак до кокалчетата. Обух чорапите, след това все още влажните маратонки. Не беше толкова зле като снощи… Слязох в столовата, закусих препечени филии със сирене и чаша чай и в 6:50 бях пред хижата готов за път. За днес бях планувал 42 километров преход до вр. Мургаш. Маршрутът минаваше през х. Лескова, която беше общо взето по средата на пътя.

20140716_065341

Настройката този ден беше доста по-различна от предния. Нямаше я тази самоувереност и нагласа да глътна маршрута наведнъж (е, може би на няколко хапки) и набързо, почти на бегом. Като че ли за пръв път започвах да осъзнавам и проумявам мащабността на целия преход, огромните разстояния, които ще трябва да изминавам всеки ден, часовете, които ще трябва да ходя. И че такъв огромен преход като времетраене, километри и физическо натоварване досега не съм правил. Самоуверените сметки, които си правех няколкото дни преди да тръгна се бяха изпарили и сега само се молех да оцелея, да завърша (и по възможност да си хвана самолета след 16 дена).

Успокоявах се, че днешният ден е по-лек от вчерашния – с около 10на км по-къс. Денят беше дълъг, тръгнах сравнително рано и имах много време. Реших да намаля значително темпото от вчера и да си пестя силите и краката.

Минах през малиновите плантации – вкусът на ароматните, свежи и окъпани от дъжда кърваво червени малини беше божествен!

20140716_065739

Прекосих къс горски участък и излязох на малко езеро. Краката ми бързо подгизнаха в мократа трева, но това вече не ми правеше впечатление.

20140716_070448 20140716_070706

Минах покрай тази мандра, където ме погнаха кучета:

20140716_071702

И навлязох в гората. А тя беше тайнствена и мистична в мъглата

20140716_081919 20140716_080256

От време на време минавах през полянки

20140716_075911 20140716_075951

Но общо взето на всякъде имаше много кал…

20140716_084121

Бях планувал да спя в метеорологичната станция на връх Мургаш тази нощ. Приятелката ми Гергана, която навремето работеше по върховете, се беше свързала с бившите си колеги, които й бяха казали, че не би трябвало да има проблеми. Звъннах на върха. Оттам обаче ми казаха, че стаите били в ремонт и по-добре да спя някъде другаде. Освен това времето било много лошо, код червено, качването в това време било невъзможно, гърмяло, трещяло, ураган, порой, да не съм правел опити. А като ме разбраха, че идвам от х. Тръстеная ми казаха, че както ще съм уморен, ще ми отнеме поне два часа да се кача до горе, щото било тежко, стръмно и дълго. Препоръчаха ми да спя в говедарника на Зла Поляна. От една страна ми стана малко криво – как така Ком-Емине без да кача вр. Мургаш! От друга страна пък след юруша вчера и подбитите крака, подсичането на Мургаш щеше да ми се отрази добре. Продължих с нагласата, че ще спя на Зла Поляна и няма да качвам Мургаш, но нещо все ме човъркаше, сякаш бях предал себе си.

Минах покрай горски дом Чукава, а след това и покрай връх Чукава, където се отбих на извора да допълня запасите си с вода.

20140716_093225

През по-голямата част от времето се ходи в гора, а и от мъглата гледки може да се каже, че нямаше. Само от време на време се появяваха парчета от пейзажа, които алчно се опитвах да поема и понякога – да заснема с нещастния си телефон/фотоапарат.

20140716_093524

На този паяк дъжда явно не му пречеше и си беше оплел авангардна паяжина точно където валеше най-много.

20140716_101900

На мен също ми беше приятно да ходя в дъжда, на хладно и да се кефя на прекрасната мъгла, която беше обвила гората.

20140716_124226

Минах през местността Разделената Вода

20140716_111243

И малко преди 12 бях вече съвсем близо до х. Лескова.

20140716_111603

Заговорих с един пастир, който тръгна да ме превежда по уж пряк път към хижата. Разказа ми за работата си – личеше си, че му харесва да е в планината. „Тук сме от пролетта, след като се постопи снегът, та чак до зимата, когато падне първият сняг.“ Каза ми и че от близо година на Лескова има постоянно хижари – семейство, като мъжът помага и като пастир. А собственикът на кравите е взел и самата хижа под аренда. Минавали туристи, предлагали и храна, така че хижата може да се ползва. А аз я бях отписал от плановете си. Отвори се дума и за овчарските кучета: „От тия каракачанките няма да се плашиш. Те само лаят, ама то само гюрюлтия да са вдига. Ако са повече и имат стадо, ще ги заобиколиш малко. Те си пазят стадото и ако не ги наближаваш много, няма да те закачат. Ако пък тръгнат към тебе, вземи пръчка или се престори, че взимаш камък от земята – веднага ще избягат.“ Добри съвети ми даде, изпробвах ги следващите няколко дена срещу каракачанките по билото – действаха безотказно! Минахме покрай извор, където пих вода и от там поех директно по пътеката към Мургаш без да се отбивам на хижата (тя остава по-ниско долу в гората).

Пътеката, която почти през цялото време си беше път ту влизаше в гората, ту излизаше на открито.

20140716_112025(0)

По едно време стигнах до тук:

20140716_132323

Това не беше покана, не беше и молба, това беше заповед! Бях чувал и чел за чешмата Мечулица, построена наскоро от група туристи от планинарския форум. Нямаше как да я пропусна, въпреки че имах предостатъчно вода (така си мислех).

20140716_132430 20140716_132712

Евала на майсторите! И за майсторлъка, и за ентусиазма и за хубавата вода, която са прокарали в този безводен район. Благодаря!

Продължих през поляни и гори

20140716_134257 20140716_135339

По пътеката нямаше големи денивелации, но малки баирчета постоянно ту се качваха, ту се слизаха.

Тук е моментът да отбележа, че след х. Лескова, а и преди нея, маркировката е слънце, както се вижда от снимката по-долу. Нагъсто, ярка, голяма – няма как да се объркаш.

20140716_140729

Бях чел в планинарския форум за това момиче, Яница, която се лутала на прехода си Ком-Емине в този участък и на следващата година дошла да премаркира пътеката. Каква страхотна работа е свършила тя и тези, които са й помагали! Тогава ми влезе и тази песен в главата:

Темна е мъгла паднала, темна е мъгла паднала

Из тая гора зелена из тая Пирин планина

Яница пътя сбъркала, Яница пътя сбъркала

Из тая гора зелена, из тая Пирин планина

…..

„Пирин планина“ стана „Стара Планина“ и всичко пасна точно.

Попях си доста в гората, крачейки сред мъглата и поемайки от ръмящия дъждец.

Към 3 часа дъждът се усили и си взех дозата следобеден порой. Не беше студено, бях добре облечен, чувствах се добре и дъждът въобще не ми пречеше. Тръгнах покрай някаква ограда, която се оказа на ловно стопанство Витиня. И както си вървях, пред мен изскочиха стадо диви свине – поне 15-на бяха. Имаше и малки. Като ме усетиха, се сурнаха като изтребители обратно в гората. Само един голям остана последен като ме гледаше и след като всички останали се изтеглиха, ги последва и той. Опитах се да ги снимам, но докато извадя телефона вече ги нямаше.

Към 17:00 вече бях около местността Белият Камък. От тук пътеката се разклонява на три – едната продължава на изток/ляво към местността Зла Поляна, където бях планувал да спя днес; другата – на юг към изоставената и затворена хижа Мургаш, а третата – между другите две – изкачва стръмно нагоре вр. Мургаш. Това е теорията по картата. На практика обаче освен пътеката на която бях в момента, не виждах никакви други разклонения. На един склон високо пред мен имаше огромна червено-бяла марка/кръст. Предположих, че там може би е кръстопътят, макар че не беше логично и не пасваше на терена – защо да се изкачвам толкова високо и по стръмно, за да продължа след това по хоризонтала към Зла Поляна? Гледах уж в тревата за отклонение вляво, но нищо не видях и продължих към камъка с марката. Но до камъка си личеше само една пътека – право и стръмно нагоре. Поех по нея като си казвах, че може би разклона за Зла Поляна е малко по-нагоре? И така малко по малко, докато накрая вече бях сигурен, че съм на пътеката за вр. Мургаш. И като че ли ми олекна – ще кача Мургаштака, както си бях намислил. Нищо че няма да спя на върха, имам много време, ще сляза след това.

Това беше първият по-сериозен баир, откакто бях тръгнал по маршрута. И колкото повече се изкачвах, толкова по-добре се чувствах. Натиснах го здраво, стана ми леко и хубаво, почувствах се и аз човек! Ееееее, най-после и аз баир да видя след два дена бъхтене по пътищата. Егати кефа! Газ нагоре! Почувствах се много силен и като че ли цялата ми нагласа към прехода се преобърна (отново) и всичко си дойде на мястото. „Ще го мина. Няма да е лесно. На места ще се поизмъча. На места ще се кефя яко! Ще е страхотно приключение, но в никакъв случай разходка в парка. Давай полека, с уважение и любов към планината и планината ще ти отвърне със същото.“

Излязох от гората. Видимостта беше 3-4м. Коловете не се виждаха един от друг. Пътека нямаше. Духаше умерен студен вятър и ръмеше. Кееееееееф!!! С компаса премерих право на юг и захапах баира. Колците изникваха ту отляво, ту отдясно и така коригирах маршрута. Излязох на пътя на билото и оттам за 5-6 мин в 17:45 бях на метеорологичната станция.

20120101_021208

Обадих се на метеоролога, който излезе да ми обясни пътя за Зла Поляна и да ме снима. Каза ми колко тежки били условията на върха и как на другите върхове било „детската градина“, а на Мургаш – „наказателната рота“. Поисках му вода (разчитах, че на Белия Камък ще мога да си налея, но не намерих), но той ми каза, че на върха няма и им карат 60 литра за двама човека за един месец! На Зла Поляна имало.

Потеглих надолу. Доста се лутах. Минах през някакви сечища, гори, поляни. Ако се бях върнал по същия път към Белият Камък (точно преди билото имаше отклонение за Зла Поляна), сигурно щеше да е по-лесно и бързо. Накрая някак си и без пътека успях да нацеля езерото и към 7 без нещо излязох на говедарника.

Имах известни резерви към заслона/говедарник. Това беше спалното на местните пастири и не биваше просто да им се натреса и да ги моля да спя там. Освен това имах още достатъчно време да стигна до Витиня, макар и по тъмно и да не притеснявам хората.

Посрещна ме един възрастен говедар, който отдалеч се завайка колко съм окъснял, как до Витиня е 18км и нямам никакъв шанс да стигна днес и как няма никакъв друг начин освен да остана да спя при тях. Това още преди да си отворя устата даже и едно „Добър ден“ да кажа. Смънках едно „Благодаря Ви много, ще се възползвам от предложението“ Човекът ми каза, че той не е на смяна тази вечер, но ще остана при колегата му, който беше с него и досега си мълчеше. А колегата само ми каза да ходя и да се настанявам на топло, той ще дойде малко по-късно като приберат кравите. Имало само едно момче вътре, което било пияно и спяло, но да не му обръщам внимание. Самият той също ми звучеше подпийнал. Хм-м….

Влязох в заслона. Той е преграден в две помещения – столова и спално. Цялото нещо е може би 4 м. х 6 м. В столовата има маса, пейки и печка, а в спалното – 4 легла и печка. Между двете помещения има врата и голям прозорец. На масата имаше недоядена храна – салати, мезета, чоплени семки. Не бях ял цял ден, но нямаше как да бутна нещо от нещата на хората. Извадих 6-те филии хляб, които си носех и 10-ната резенчета луканка и ги излапах на веднъж. След това се преоблякох, събух си обувките и се чух за малко с Галя по телефона.

По едно време дойде пастира. Но не беше сам – веднага след него с рев и трясък пристигна и един джип и от него излязоха 6-ма юнаци – един от друг по-ухилени, шумни и много пияни. Пуснаха ток в заслона от колата, надуха уредба с чалга и купонът започна. Казаха ми да не се притеснявам и че те сега са дошли тук да пият цяла нощ и после ще си тръгнат и няма да остават. Бяха 8 и аз един 9, а леглата са само 4. Нямаше как да спим всички, а и при тази врява спането щеше да е невъзможно така или иначе. Наредиха ми да седна на масата, разшетаха се и като се започнаха едни салати, мезета и ракии, ракии, ракии… Компанията пиеше в промишлени количества и виждах как пред очите ми ставаха все по-зле. Аз изпих 100на грама – исках да уважа гостоприемството им и да се включа в купона, но както по принцип не пия, а и бях поизморен, това ми беше лимитът. Трябва да призная, че тези, които бяха още сравнително трезви, бяха приятни и дружелюбни. Но имаше един, който беше се наквасил страшно много и ме гледаше и разпитваше с подозрение. Какъв съм бил, за къде съм тръгнал, що съм сам. „Абе, ти да не си някой шпионин? Да не те е пратил някой си там да ни подслушваш и после да му докладваш? Внимавай, момче, че ако е така, аз шпионите знаеш ли какво ги правя!“ Уж на майтап всичко, но ми стана неприятно, а и той като че ли не се майтапеше. Бяха явно дружинка бракониери, както подразбрах по-късно, и бяха достатъчно пияни, за да си повярват на всякакви измислици и филми, които можеха да им минат през главите. Двама от тях носеха ножове на поясите си. А „моят човек“ по едно време извади един автоматичен нож и един от компанията му вика „Ти тоя нож още ли го носиш бе? Нали ти го бяха взели от полицията?“ Аз станах и казах, че такива глупости за шпиони не ми се слушат и тръгнах да си ходя. Като скочиха другите – къде ще ходиш, в тоя дъжд (навън беше порой) по тъмно (минаваше вече 10), остави го този, той така си говори като се напие, но иначе е много свестен, сядай сега тук да пием по още една ракия и т.н.т. Ха сега де, нито да тръгнеш, нито да останеш…. Тоя бабаит поомекна като му скочих, запрегръща ме, обяснява ми се, налива ми ракии, сипва ми супи и салати. Останах до към 11 и след това се измъкнах към спалното. Май нямаше да се спи тази нощ, поне да си почина малко. Надеждата ми беше, че по някое време ще се дигнат да си ходят (казаха, че били на работа на другия ден). От дрямката, в която бях изпаднал за малко, ме изкара страшният глъч и викове от съседната стая….

Ден 3 – Зла поляна и други приключения

Събудих се и чух караници от другата стая. Беше малко след полунощ. „Моят човек“ и един от неговите другари се караха и налитаха един на друг, а домакина-пастир, който като че ли беше най-адекватен от цялата компания, се опитваше да ги озапти и помири. Двама се хилеха, трети викаше с цяло гърло наравно с чалгата, другите пиеха и се надвикваха един друг без да се чуват. Един беше седнал точно до прозореца и го прасна с лакът и разби на парчета. Стъклата се изсипаха на леглото в спалното, само че не на моето а на съседното. Обух си чорапите и си придърпах обувките – явно беше, че ще трябва да си тръгна тази нощ, само да подбера подходящия момент. Домакинът започна да се обяснява и усмирява счупилият стъклото (който беше абсолютно неадекватен и безпаметно пиян), а онзи взе, че строши с ръка още едно от стъклата. През това време „моят човек“ извади ножа си и налетя на този, с който се беше сдърпал. Хижарят тръгна да ги разтърва. Трошачът на стъкла влезе в спалното и се опита да се стовари на леглото със стъклата, но не уцели и се изтърколи и просна на земята, която също беше цялата в стъкла. Двамата с ножовете и по-голямата част от компанията се изнесоха навън. Токът угасна – явно някой се беше препънал и откачил кабела. Аз вече се бях обул. Прескочих трошача, който вече хъркаше на земята в купчината стъкла, изнизах се от спалното и от заслона покрай налитащите един на друг ножари и без дори да запаля челника отпраших по пътя към Витиня. По принцип съм много миролюбив човек и на бой като възрастен май не съм присъствал, камо ли участвал. А за бой с ножове да не говорим. Усещах опасността и си давах сметка колко лесно може да стане белята, когато имаш 8 младежа (повечето бяха на не по-вече от 25 години), мнозинството абсолютно неадекватно пияни (може би само 2-3 можеха да се контролират), каращи се и налитащи един на друг и с ножове. Знаех, че трябва да се изнеса колкото се може по-скоро по-далеч. Ами ако тоя ножар тръгнеше да гони „шпионина“? Ако тръгнех да тичам, нямаше как да ме настигнат. Освен ако не са с джипа… Но пък теренът е доста пресечен, дори и за джип, и гората не е далеч. А и те сигурно отдавна бяха ме забравили и въобще не са ме видели като си тръгвам.

Крачех с широки крачки по черния път. Дъждът беше спрял и луната грееше. Беше красиво. А аз крещях вътрешно от вълнение и възбуда! Адреналинът ми беше до небето! Ето това е Ком-Емине! Всеки ден ми предлага нещо абсолютно ново, приключения и преживявания, които никога и не съм си помислял, че могат да ми се случат! Откога не бях виждал нещо такова – толкова абсолютно откачено, ненормално, абсурдно! Бях буден, жив, с изострени сетива, готов за път.

За 10-на минути стигнах до гората. Тогава врявата откъм заслона стана много голяма, някакво куче зави… Дали не се изпоклаха тия пияндета!? Нямах намерение да се връщам да проверявам…

След два дена дъжд и мъгли тази нощ небето беше чисто. Луната светеше и дори нямаше нужда да паля челника. Успокоих се и постепенно се потопих в меката лятна нощ. Вървях си по пътя и ми беше хубаво – за това че съм тук, сега, крачещ сам в нощта през гората.

Пътеката за Витиня е всъщност почти изцяло път, върви се предимно в гора. По едно време излязох на открито и като се отвориха едни гледки! Първите панорамни гледки, откакто бях тръгнал на път. И то на лунна светлина! Отвори се и гледка към Мургаш – вчера въобще не можах и да го зърна. А след това и към южна България. Видях светлините долу – отне ми известно време, докато загрея, че това е София.

Водата я бях свършил още преди Мургаш, и след тези ракии на Зла Поляна поожаднях. В записките ми имах бележка, че пътеката минава покрай извор – Хайдушкото кладенче, на 10.2км от заслона. Но не е на самата пътека. По едно време пуснах челника и малко след това доста късметлийски го нацелих – беше на 20на метра от пътеката и не се виждаше в тъмното. Пих вода, хапнах една вафла, починах 10на мин и продължих.

Финалното спускане към Витиня е по чакълест път и започнаха да ми се подбиват краката – явно не бяха напълно възстановени от вчерашното ходене.

Стигнах прохода в 3:40 сутринта – ходил съм три часа и нещо от Зла Поляна. Самият проход изглеждаше призрачен. Шосе. Премигваща улична лампа. Чешма. Изоставена бензиностанция. Заспал камион натоварен с дърва паркиран пред чешмата. Седнах на пейката до чешмата, отворих карти и бележки и започнах да мисля какво да правя. Туристическата спалня сигурно е отворена – външната лампа на някаква сграда в далечината светеше, това сигурно беше спалнята. Но пък да будя хижарите по това време… За днес бях планувал да стигна до хижа Кашана, която е на още 32 км. Тепърва сега да спя, после да ставам в 9 най-късно… Нито ще спя като хората, нито ще съм навреме в следващата хижа. Чувствах се чудесно и реших, че продължавам. Помотах се малко, налях си вода и хванах маркировката за Арабаконак.

Тръгнах по пътя, потърсих си компаса и не можах да го намеря. Разрових се в раницата и по джобовете – нямаше го. Върнах се до чешмата, но и там не го видях. Еее, загубил съм го явно…. Колко жалко! Опях го хубаво – как го имам вече 10 години, колко вярно ми е служил, колко състезания по ориентиране съм минал с него, колко ултра маратони, как си го нося винаги с мен в планината – хубав компас беше… До сега го ползвах активно, трябваше да видя дали ще мога да си купя компас от някоя хижа.

Обратно на пътя, който е маркиран добре – върви се по шосе за около 2.5 км с няколко разклонения, после се отбива по изоставен черен път, който преминава в пътека. Губих пътеката на няколко пъти, докато се усетя, че върви покрай оградата на ловното стопанство. Пообрасла е, но има маркировка и се следи дори и в тъмното.

Страхотно е да се движиш в гората сам през нощта! Птица прелита над главата ми. Две очи светват пред мен. После изгасват. И пак светват, малко по в страни. Нещо изгрухтява в храстите и се отдалечава трополейки. Луната свети. Сякаш нямаше нищо по-естествено от това да съм тук, в гората, и да крача по пътеката. Чувствах се като у дома си.

Беше ме обзело едно изключително спокойствие. Всички мисли и емоции бяха напълно изключени. Само сетивата бяха отворени до безкрайност – поемаха и регистрираха всичко наоколо. Пътека, маркировка, терен. Паднало дърво, шум от диво животно, ограда. Мозъкът ми беше на автопилот. Не разсъждавах. Правех всичко плавно, прецизно, без излишни движения и без никакво усилие. Като компютър, добре смазана машина. В подобно състояние съм изпадал на ултра маратоните. Усещането е невероятно!

Когато пристигнах към 6 на прохода Арабаконак, вече беше започнало да се съмва.

20120101_143142 20120101_142753

Продължих нагоре по пътя, като на места завоите се пресичаха по доста обрасла пътека. Маркировка имаше, но това, по което се водех най-вече беше прекараната просека от 30-членната Пловдивска група, която е минала преди мен. В края на пътя настигнах една Лада натоварена с отбор боровинкаджии, която конвулсивно и доста шумно предаваше богу дух на баира.

Автомобилният път, по който вървях премина в черен коларски. Излязох на открито и видях първия изгрев, откакто бях тръгнал

20120101_153113

Минах покрай изоставено бунгало, на което имаше табела с маркировка и надпис/указание „През копривите“ със стрелка под него. Отново се възползвах от следите оставени от групата преди мен. Тук маркировката е малко рехава, но се следеше. Но пък пътеката е доста обрасла – това като че ли беше най-обраслия участък от целия маршрут. На Буновска река спрях за 15-на мин да пия вода и да закуся – отворих единият пакет с мюсли (само това ми беше останало) и го напълних с вода направо от реката. Изгревът ме беше ободрил допълнително и след почти нереалното нощно ходене сега се чувствах сравнително свеж и готов за здраво ходене.

Последните 2-3км до х. Чавдар са по черен път, който на места беше доста кален. Тук започнаха отново да ми се подбиват краката и честно казано се зарадвах да видя хижата. Пристигнах към 9:30, тъкмо за закуска. Но хижата беше заключена. Тук реших да направя почивка, съчетана с баня и пране. Отидох до чешмата в двора на хижата, съблякох се и се измих. След това, както си бях гол, започнах да си пера шорти, чорапи и тениска. По някое време чух, че вратата на хижата се отвори, но понеже нямаше пряка видимост, не побързах да се скрия. Приключих с прането и си облякох мокрите дрехи, което беше доста освежаващо. Хижарят беше на верандата и пушеше. Попитах за храна, но ми каза, че било само със заявка. Еееех, размина ми се със закуската. А бях вече много гладен.

След един час мотане към 10:30 потеглих към х. Кашана. От Чавдар се изкачва баир до връх Баба, като се минава покрай паметника на загиналите руски войници.

20140717_110146 20140717_111434

Върви се по път, който подсича вр. Баба, а след това и вр. Говедарника и Етрополските зъбери. След 2 дена дъжд, днес времето беше слънчево и ясно – добре дошла за мен промяна в обстановката. След вече тридневното трамбоване по пътища обаче, ходилата ми съвсем се бяха подбили. Освен това, въпреки че днес не валеше, краката ми все още бяха мокри от локвите, калта и росата. На практика маратонките ми не бяха изсъхвали вече трети ден и това вече беше започнало да ми се отразява. Реших, че ми стигат толкова пътища за днес и въпреки че вече бях много изморен, минах през върховете. А и оттам гледките бяха по-хубави.

20140717_122221 20140717_123742

Напред се виждаше и част от маршрута ми за утре – билото на Централна Стара Планина!

Последният участък от пътя нямаше как да го избегна, и съчетан с напичащото вече слънце и с това че не бях спал вече повече от денонощие, ме поизмъчи и ми се увидя. Към 14:00 се добрах някак си до Кашана. Бях зверски гладен. Едвам си държах очите отворени. Едва стъпвах на подбитите си ходила. Слънцето ме беше напекло здраво. И… хижата беше заключена! Звъннах на хижаря – номера беше на вратата (оказа се, че този, който имах в записките не е актуален). Бил слязъл до Етрополе да зареди с храна и сега тръгвал нагоре. Щяло да има храна, особено ако не съм претенциозен. Казах му, че въобще не съм, но за това пък съм много, много гладен.

Пред хижата нямаше беседка или пейка, на която да седна, за това легнах направо на земята. Докато съм чакал, съм задрямал. Събудих се от колата на хижаря, който спря точно до мен и като излезе, още преди да ми каже „Добър ден“ ми подаде една бира. Е, това ако не е посрещане! Помогнах му да пренесе стекчетата с бира и провизиите, след което той ми нареди да сядам на дивана в столовата да почивам и се зае да ми сготви обяд. Извъртя ми един царски омлет, салата, като това съответно беше съпроводено разбира се с още една бира. Поосвестих се.

Настаних се, изпрах си тениската, шортите, чорапите и стелките, изкъпах се с гореща вода – оооооох че кеф!! – и легнах да дремна малко. Спал съм около час и се събудих от студ. Втрисаше ме. Придърпах още две одеяла, но и това не помогна – продължавах да се треса неконтролируемо. Станах и облякох всичко, което имах, после пак под одеялата и след 10на мин успях да се затопля. Комбинацията от неспане, глад и захладняване с настъпването на вечерта явно ми е дошла в повечко. Станах вече окончателно – чувствах се по-добре и отпочинал след дрямката.

А в хижата вече се беше събрала компания – първите туристи, които срещах след тези на х. Пробойница. Бяха две групи – едно семейство мъж, жена и син и двама младежи – софиянец и македонец. И двете групи бяха Ком-Еминейци и идваха от Витиня. Какъв кеф беше да срещна и поговоря с други тръгнали по пътеката! Момчетата бяха веселяци и много приятна компания. Беше им за сефте по маршрута. Семейството пък правеше Ком-Емине за 4ти път (без сина – той беше с тях само за част от прехода) – бяха свежари, но и много опитни. Оказаха се на 68 и 64 години – не можах да повярвам! Графикът им беше за 16-18 дена (както и на момчетата). По-късно като се заговорихме, разбрах че мъжът, Цвятко (?) като млад (44 годишен) е правил скоростен К-Е с още двама. Тръгнали за рекорда, който тогава е бил 7 дена, но единият от групата им е закъсал, те го изчакали един ден и в крайна сметка завършили двама за 8 дена. Имали са подкрепителна група. Първият им ден бил Ком-Витиня, вторият – Витиня- Орлово Гнездо! Тичали са само с по един шушляк и нищо повече. Като ме разбра, че съм дошъл до Кашана за 3 дена и като ме изгледа от главата до петите, бай Цвятко ми вика: „Абе ти що не вземеш една ветровка и едно шише вода и да го завършиш тоя преход за 8-9 дена? Зарежи я тая раница някъде и тръгвай да тичаш!“ Говорихме си за ултра маратони – той е тичал на времето с Любо Палакарчев, сегашният рекордьор на К-Е. В това време хижарят Николай твореше супи, скари, манджи и салати, които ние уважихме, както и ракията. Разбрахме се на другия ден да тръгнем всички заедно, че пътеката трудно се хващала в началото. Аз щях да гоня х. Ехо, а те – х. Бенковски, макар че не изключваха напълно и до Ехо да стигнат. Към 10:30 бяхме по стаите. Изсипах раницата да я оправя за утре и от нея изпадна компаса. Жив е! Опелото е било напразно! Още не предполагах каква хубава работа щеше да ми върши следващите два дена и колко по-трудно (да не кажа невъзможно) щеше да ми е без него.

20140920_153256

Ден 4 – Баири! Баири!

Бяхме се уговорили да тръгнем в 6, така че часовникът ми беше навит за 5:30. Но пак се събудих малко преди да звънне. То и как ли щях да го чуя с тези тапи за уши…

Маршрутът днес се качваше на централното Старопланинско било, минаваше през отклоненията за хижите Свищиплаз и Паскал, които оставаха от юг на 400-600 вертикални под билото; покрай изоставената и необитаема хижа Планински Извори; през отклоненията за хижите Момина Поляна, Бенковски и Вежен, които оставаха от север на 400-500 вертикални под билото; и през вр. Вежен и покрай вр. Юмрука. Това бяха близо 40км в дивото без да се минава покрай хижа/цивилизация, с постоянни и огромни баири, и само две места, откъдето можеше да се налее вода. От х. Кашана до х. Бенковски последно бяхме ходили с Галя преди 12 години. Преди това също бях ходил няколко пъти, веднъж през зимата. 2008 пък минах скоростно от х. Паскал до х. Мазалат, така че от вр. Косица нататък маршрутът ми беше сравнително пресен. Бях говорил с няколко човека преди да тръгна и всички казваха, че Кашана-Ехо е много тежък преход и почти никой не успява да го извърви за един ден. А аз се бях поизморил предните дни, а и краката ми бяха подбити… Ще видим днес, тръгвам рано, денят е дълъг, все ще стигна преди да се стъмни.

Станах. Ходилата ми бяха по-добре. Омазах ги обилно с вазелин, обух чифт чисто нови чорапи– единствените, които бяха останали без дупки, нахлузих изсъхналите маратонки с чистите стелки. Направо лукс.

Хижарят беше вече станал, сварил чая и сложил закуска. Ометох 4 филии, намазани с масло, надробено сирене и сладко от ягоди. За пръв път закусвах както трябва откакто бях тръгнал – много добре ми дойде. Направих си два сандвича с кебапчета (останали от вчера), грабнах и две чушки и пакет вафли и бях готов за път. Разплатихме се – хижарят ми даде някаква абсурдно ниска цена за спане плюс цялото плюскане от вчера на обяд (че си бях взел и за из път). Дадох му двойно повече, но той повече се зарадва на това, че всички бяхме много доволни от престоя си. И наистина – стаите бяха поддържани и чисти, столовата също, гореща баня, топла храна, а самият Николай – пич и половина.

Към 6:15 тръгнахме. Полутахме се, не беше много ясно откъде тръгва пътеката. А и е доста обрасла и почти нямаше маркировка. Бай Цвятко беше минавал преди и ни преведе по памет.

20140718_061935

Долу на прохода беше мъгливо, преръсваше, но не беше студено. Захапахме баира. Пътеката често се губеше, тук-таме имаше синя маркировка, но много рядко. Тук-таме – пирамидки. Дъждът се засили, но все още беше тихо. За около час, не и без известно лутане, бяхме под вр. Кордуна, където излязохме и на червената маркировка за х. Свищиплаз. Тук се разделихме – пожелахме си успех, дадох на момчетата имейла си и отпраших напред.

20140718_075939

Колкото по-нагоре се качвах толкова, по-сурово ставаше времето. Излязох на билото. Мъглата беше непрогледна. Валеше. Духаше студен вятър. Движех се бързо, но пак ми беше много студено. Ха сега да те видя бай Цвятко на едно такова временце как ще ми тичаш по билото с един шушляк! Спрях до едни скали на завет. Облякох почти всичко, което имах – клина и шортите отгоре (да обувам дългите гащи нямаше смисъл, в дъжда само щяха да се намокрят и тежат, без да ми топлят); термалната блузка, полара и горатекса най-отгоре. Сложих и ръкавиците и шапката, притегнах качулката. Пак беше студено, но по-биваше.

На вр. Свищиплаз беше виелица. Колците свиреха, вятърът ме блъскаше, якето плющеше, дъждът шибаше изтръпналото ми лице, влизаше в очите ми, мъглата ме беше погълнала. Бях попаднал право в прегръдката на планината. Откога не бях се усещал така! Не ми трябваха гледки – това беше всичко, заради което бях тръгнал! Подтичвах по тревистите баири, поглъщах всичко около мен и виках от възбуда и кеф.

Следвах билните колци – тук пътека вече нямаше. И тъй като мъглата беше много гъста и колците не се виждаха един от друг, замервах билото на картата и се движех по компас. Добре че беше той, иначе доста щях да се лутам. И добре че картата тук беше точна – да и се не надяваш. Спомних си на една нова година пак тук, мъглата и тогава беше много гъста. Бях с приятели. Тогава нямахме карта и компас и на няколко пъти, лутайки се от колец на колец, правехме пълен кръг и попадахме на собствените си стъпки в снега.

Отворих добра крачка. На Косишкия превал излязох отново на червената маркировка, която идва от х. Свищиплаз, откъдето минава и официалният маршрут К-Е.

Малко след 11 се спуснах на изоставената хижа Планински Извори. Дъждът беше почти спрял, вятърът намаля, даже и мъглата се вдигна малко. Телефонът ми беше почнал да се скапва в дъжда още на първия ден, а днес вече почти беше сдал багажа. Бях извадил батерията и я слагах само, когато исках да снимам.

20140718_11195820140718_112324

Спрях и на петте чучура.

20140718_113508

Тук починах малко, снимах, гледах картата, преценявах разстояния и времена. Тръгнах, но ми се струваше, че нещо не е наред. Дали съм хванал грешния баир? Не – ето я маркировката. Хм-м… По средата на баира се усетих – забравил бях да пия и да си налея вода! 5 часа я гоня тая чешма и накрая да забравя да си налея вода от нея! Хайде обратно.

Времето се стабилизира – припръскваше с умерено усилване от време на време, умерен вятър и видимост от 50-100м. Вече виждах колците. Освен това си имаше пътека с маркировка.

Потеглих отново. От вчерашната умора и болка в ходилата нямаше и помен. Най сетне баири, било, колци, вятър. След толкова гори и пътища и аз истинска планина да видя! Чувствах се страхотно! Нападах върховете един след друг, поглъщах ги, не можех да им се наситя! Исках още и още и още! Беше ме обзела страшна еуфория! Звъннах на Галя – пътуваха с децата заедно с моя приятел Иво на път за София – на другия ден летяха за Австралия. Включиха ме на високоговорител, а аз започнах да бълвам недовършени словосъчетания и удивителни. Отсреща се позасмяха – „Радвам се, че си добре и че се кефиш на планината!“

На Вежен бях малко след 3 следобед. На слизане от върха застигнах момче и момиче. Бях видял стъпките им на Планински Извори и цял следобед ги следвах. Оказаха се Ком-Еминейци (кой друг би тръгнал в делник, тук и в това време) и днес бяха тръгнали от Момина Поляна за Козя Стена. Позамислих се – щом те ще ходят на Козя Стена, дали да не отида и аз? Ще имам време, а и по всичко изглежда – и сили. Повървяхме известно време заедно, поговорихме си. Бяха тръгнали от Ком 3 дена преди мен. Носеха шалтета и спални чували, раниците им изглеждаха големички. Учудих се, че са слизали чак до Момина Поляна – с екипировката за спане на открито да губят толкова височина. Оказа се обаче, че не носеха палатки, а Планински Извори не ставала дори и като заслон да се ползва. Споменаха, че хижарят на х. Коза Стена бил голям кулинар. Значи решено- ще спя (и най-вече ям) там. По едно време те спряха за нещо, а аз продължих. Това бяха първите туристи, които срещах на пътеката. А вече бях изминал близо 200 км.

В 5 бях вече на х. Ехо. Обадих се на хижарите и потеглих за Козя Стена. Времето беше почнало да се оправя, мъглата да се вдига, даже и слънцето взе да се показва. А аз се чувствах по-добре от всякога!

Засякох се с участниците на тазгодишния преход Мазалат-Ехо. Първо минаха Веско и Иван, после Калоян (който беше тичал до Дерменка бос!). Поговорихме си, изглеждаха сравнително свежи, особено Калоян.

В 18:30 стигнах на Козя Стена, налях си вода и … продължих. Маратонците от Мазалат-Ехо ми подействаха…. маратонско. Къде ще спирам толкова рано, имах още много сили. Реших да гоня заслон Орлово Гнездо. А гозбите на Козя Стена ще ги прослушам някой друг път.

20120101_02152620120101_022002

Продължавах да срещам маратонци. С някои си говорихме, с други – просто се поздравявахме. Някои изглеждаха свежари, други бяха на ръба на силите си. Срещнах и туристи – хижата щеше да се напълни тази вечер.

Откриха се гледки. Върховете се показаха. Денят си отиваше, а мократа трева проблясваше на залязващото слънце.

20120101_030837

Ей там в далечината ще отида утре

20120101_031944

Преди Беклемето срещнах баща и син – също маратонци тръгнали от Мазалат днес. Момчето изглеждаше на около 13 години – по-малко дори от сина ми. Със сина ми Явор имахме голямото желание да направим прехода тази година, но поради ред причини не се получи. Може би следващия път?

На прохода ме чакаше нова порция мъгла.

20120101_035512

Продължих да се срещам с маратонци, измежду които Тодор, който в следващите дни ми помогна с информация за пътеката от Вратник до Върбишки проход. А по-късно и със Станислав, с който си поговорихме за тазгодишния преход и за това как един хладен и ветровит ден като днешния би могъл да помогне за подобряване на времето за най-бързо преминаване по маршрута.

Поразпитах и за хижите напред. Дерменка не беше далеч, а една гореща баня и топла манджа щяха да ми дойдат много добре. Оказа се обаче, че организираната пловдивска група (30 човека) е там и хижата е пълна. А на Орлово Гнездо нямало никой освен хижаря. Блазнеше ме мисълта за Добрила, но не исках да се изхвърлям, а и щеше да стане доста късно. Орлово Гнездо ще е, тъкмо не бях спал никога там.

Пристигнах в 21:00. Беше тъмно, светеше само една малка лампа в стаята на хижаря. От радиото кънтеше реч по повод рождението на Васил Левски. Като че ли се върнах 30 години назад. Хижарят се изненада като ме видя. „Добър вечер“, „Добър вечер“, „Ще може ли да остана да нощувам тук?“ Пауза. Сериозното, малко тъжно и самотно лице се разтегна в широка усмивка, очите му светнаха. „Може би, защо да не може! Откъде идваш?“, „От Кашана.“ Отново пауза, леко учуден поглед. „Ти не си добре…. Седни де. Чакай да ида да пусна агрегата.“ Заслонът светна. То какъв заслон – почти си е като хотел. Стаите са чисти и нови, баните също. Имаше и стаи със собствена баня и тоалетна. Но нямаше топла вода – да се пуска и чака бойлер за един човек нямаше как да стане. Поизпрах се, проснах си дрехите да съхнат, поизмих се. После хапнах набързо в столовата.

Седнахме с хижаря в неговата стая на по бира и се заприказвахме. Започнал като хижар през 2003 на Добрила, а от 2007 е на Орлово Гнездо. Разказа ми как собственикът направил голяма инвестиция да поднови заслона. През уикенда минават много туристи, понякога хиляди, но рядко остават да нощуват. Сам е, не слиза в града със седмици, а когато слиза е само за една нощ. Аз пък си припомних началото на 90-те когато Дерменка с бай Ангел ни беше любимата хижа в планината. Често ходехме и на разходка до заслона, но тогава той беше необитаем, просто празна постройка, дори нямаше прозорци.

Легнах си към 11. Направих си равносметка за днес – бях вървял близо 15 часа и бях изминал 60 км. Най-дългият ми ден до сега. И най силният. Заслепен във въодушевлението си започнах да кроя планове за компресиране на програмата, прескачане на хижи, 70 километрови дни… Но нямаше да е така…